Трудно е да се устои на тази детска реплика. Ако и да има изследвания, че денонощното висене пред екрана на телефона и таблета докарват депресия и дори много по-лоши неща като психични разстройства и мозъчни тумори, ние предпочитаме да приемаме „евентуалната опасност от разстройство в бъдеще“, пред това детето да преживее Депресия сега, в момента, като ни ОБВИНИ, че не сме осигурили за него нещо, което „всички имат“!

Само че разликата от депресия до претенция, тръшкане и тъга е огромна. Само който е преживял депресия, или се е опитвал да я лекува, знае колко страшно е това състояние. Депресията е липса на смисъл, която вече не се лекува с подаръци и придобивки. Докато тръшкането, претенциите и тъгата са състояния познати и от нашето детство, които ни обземаха, когато бащата на съседчето му носеше от чужбина дънки или шоколадово яйце. По един или друг начин обаче, родителите ни успяваха да обяснят ситуацията, че не всеки може да има всичко, и най-вече, че имането не е най-важното в света.

Ще кажете, как да обясня на детето си, че телефонът не е всичко, когато в компания то се чувства „липсващо“ за другарите си, щом не е в социалните мрежи или не може да играе с тях на модерните игри. По-сериозния проблем, както се вижда от това, не е телефонът и неговата цена, а липсата на други деца, с които то да общува качествено БЕЗ телефона. В тия случаи са полезни всякакъв вид кръжоци и други занимания, и особено родители, с които сте на еднакво мнение относно съвместното гостуване на децата, без да използват социални мрежи. (Разбира се, едно чудесно решение е сами да дарите детето си с брат или сестра).

Да, всичко това иска ангажираност. Иска и запознанство с други родители, тоест съвместни дейности извън „руслото на Системата“, която се е ангажирала да ни отглежда децата, докато ние работим много на брой часове, за да купим това, което Тя ни рекламира. Забелязвате ли, че още самата мисъл да се запознаваме и сработваме с хора извън нашата обичайна среда, вече ни действа стресиращо? Много по-уютно ни е в компанията на телевизора, или на света в телефона, където подбираме емоциите и личностите, с които се сблъскваме.

Има една пътека, която обаче може да ни изведе на доста по-добри позиции във войната с телефоните и електронните устройства. Тя на пръв поглед не е претенциозна, и понеже е напълно безплатна, не изглежда мощна и мащабна. Но реално, ако нещо регулира например нашето общуване и решения дали и кога да използваме телефони, това е именно тази практика. И тя е – уважението. Уважението ни кара, когато сме на ресторант да не гледаме мобилния телефон, а събеседника си. Уважението ни кара, когато дойде да ни види старата леля от село, да угасим телевизора и внимателно да чуем нейните преживявания и въпроси. Уважението ни кара, когато се върнем уморени от работа, да не легнем веднага пред телевизора, а да помогнем на партньора с къщната работа. Уважението ни кара да разгледаме новата рисунка на детето с пълно внимание, без да правим и друго едновременно с това. Това именно уважение, разбирането, че е РЕДНО да се вършат и неща за ДРУГИТЕ ХОРА освен за своето удоволствие, може да дисциплинира най-напред нас, а като наш образ, и детето, да има един качествен живот, в който електрониката да има своето неголямо и мотивирано място.

Каква е причината да не се възползваме от този мощен механизъм, който видимо е поддържал българите през вековете да не се поддават на отчаяние и да не загубят своите приоритети? Причината е именно в изместването на истинското значение на думите в наши дни, което разбира се, обикновено се прави за нуждите на рекламната индустрия. Какво значи „Редно“? Бабешка приказка? Или означава начинът, по който нещата се правят, за да работят и да ни носят успех и спокойствие без лекарства? В древната история на траките е имало дори такъв чин – „реди“, както и „мери“. Редите са имали грижа за реда, с който цялата общност си е осигурявала благополучие. Докато в наши дни думата „редно“ се приравнява на „несвободно“. Някой ще ми казва какво да правя? Не на мен тия! Аз съм свободен… И имено в свободата си съм поробен. Както е казал Левски „който ни освободи, той ще и да ни пороби“ – ако нашите страсти са ни освободили от мисълта да следваме някакви общоприети ценности, именно чрез страстите рекламната индустрия ни поробва. Непосносимо, болезнено, „принудително“ е вече за нас да обуздаем каквото и да е свое желание, а колко по-трудно е това на децата, които ни копират. Дори да не можем да си купим всичко, ние искаме, искаме - искаме нещата да ни се случат отвън, да ги купим отвън, без да направим и най-малко усилие да се променим и дисциплинираме. Същото желаят и децата.

Какъв е изводът – да започнем от себе си? Със сигурност. Усещането, че нашата борба, в която влагаме енергия и желание, е да успяваме да вършим РЕДНИТЕ неща, и то не заради страх от хората, а от любов към хубавото – ще мотивира и децата да се развиват като такъв тип личности. Тогава могат да се учат и на уважение в социалните мрежи. Тогава може и да лайкнат нещо, за да зарадват непопулярен съученик. Могат да посветят време в тия неща, за да донесат победа и радост, но могат и да се отделят от тях, ако физическият им труд и око са необходими на друго място. Нуждата да са личности, които могат много да допринесат за света, а не само да „разглеждат“ живота на другите, за децата е едно от най-ценните цели, която да им изградим.


Заповядайте в дискусионна група "Между редовете"! https://m.facebook.com/groups/511648148944150?ref=bookmarks